Общи условия

​СКЛЮЧВАНЕ НА ДОГОВОРИ ПРИ ОБЩИ УСЛОВИЯ - ПРОБЛЕМИ В ДОКТРИНАТА И ПРАКТИКАТА


В масовите случаи е неудачно всеки договор да е резултат от продължителен процес на договаряне, поради което практиката е създала различни улеснения, които свеждат сключването на договора до едно просто: “ДА”, и същевременно не поставят страните в рисковата ситуация да не знаят какво регулира техните отношения.
Тези улеснения са най-малко 3 вида: 1) договори при общи условия; 2) типови договори; 3) бланки. Всички те са насочени към това да улеснят масовото сключване на някакъв договор. От тях само общите условия ще бъдат предмет на детайлно изследване в тази публикация.

I. Значение на общите условия и тяхното приложно поле

С оглед развитието на икономическите отношения и търговията при типизиране на условията за оборота все по-често се използват договорите при общи условия. Чрез тях страните се освобождават от необходимостта да уговарят елементите на всяка отделна сделка и по този начин се ускорява сключването на договора. Този ефект на общите условия се отнася до всички участници, а не само до страната - оферент. Чрез тях не само се извършва унифициране на масово сключвани договори от стопанските субекти, но също се рационализира и опростява и самият процес на договаряне, цели се бързо и лесно уреждане на евентуалните спорове между страните поради сходството на правата и задълженията по отделните уеднаквени договори. Не на последно място стандартизирането на съдържанието на еднотипните договори води до по-голяма яснота и уеднаквяване на правата и задълженията при сходни случаи, в съответствие с принципите на справедливост и сигурност в гражданския оборот.
Въпреки безспорните улеснения, които създават общите условия, те често са обект на критика в доктрината, тъй като в тяхното използване повечето автори съзират ограничаване на свободата на договаряне. Освен това адресатът на предложението, съдържащо общи условия, е в неизгодна позиция, тъй като често се явява икономически по-слабата (при договор за кредит например) и неопитна страна (при едностранни търговски сделки), когато предварително едностранно са определени договорните условия. За разлика от т.нар. “типови договори”, чието съдържание се определя не от някоя от договарящите страни, а от трето лице - специализирана организация, в договорите при общи условия най-често липсва балансираност на общите клаузи, тъй като в повечето случаи те обслужват интереса на страната, която ги е съставила. От друга страна, законодателно установената възможност за тяхната промяна не се реализира често, тъй като лицата, които предлагат тези договори, на практика са само представители или служители, неовластени да променят общите условия.
Уеднаквяването на елементите на съдържанието на договорите има следните положителни последици: страните се освобождават от необходимостта да уговарят елементите на всяка отделна сделка; общите правила са по-ясни, по-пълни и в по-голяма степен съответстват на отношенията, които уреждат, в сравнение с диспозитивните правила на закона. Общите условия облекчават достъпа на частноправните субекти до пазара и способстват за увеличаване на общественото богатство.
Главно приложно поле общите условия намират при имуществените отношения, в които участват субекти на стопанската дейност и граждани, тъй като при използването на стандартизирано съдържание могат да бъдат сключвани както търговски, така и гражданскоправни сделки. По принцип всеки договор може да се сключи при общи условия.
На първо място, това са класическите договорни видове - продажба (на индивидуално определена или родово определена вещ), издателски договори, комисионни и спедиционни договори, застрахователни договори, банкови сделки. 
Още по-осезаемо е присъствието на общите условия при неуредените (или недотам подробно уредени) от закона договори - лицензионни, лизинг, франчайзинг1
Мислим е въпросът дали липсата на законово ограничение по отношение на договорите, които могат да бъдат сключвани под общи условия, се разпростира и по отношение на субектите, които могат да ги сключват. Въпреки че до изменението си от 1993 г. чл. 16 ЗЗД постановяваше, че “общи условия могат да се установяват отнапред от социалистически организации...”, сега действащият режим не налага ограничение по отношение на субектите, които могат да предлагат общи условия за договаряне. На практика обаче, поради идеята за сключване на множество еднотипни договори, тази форма на офериране е характерна преимуществено за търговци.

1. Правна уредба. Особености

Законодателят е създал общ режим за общите условия, приложим към частноправните отношения, чието основно предназначение е да се защити интересът на страната, на която са предложени общите условия - чл. 16 ЗЗД. Правилата на ЗЗД имат общ характер и се прилагат субсидиарно, доколкото липсва уредба в търговското право и правото за защита на потребителя. 
Специални правила са въведени за общите условия, приложими към търговските сделки - чл. 298 ТЗ; чл. 15 от Закона за защита на конкуренцията, предвиждащ уеднаквяване на общите условия за лицата, които ги предлагат; Законът за кредитните институции, Законът за далекосъобщенията; глава шеста от Закона за защита на потребителите - относно неравно-правните клаузи в договорите при общи условия.
Общностното право също предлага уредба на потребителските договори при общи условия, като в Директива 93/13/ЕС от 05.04.1993 г. са установени критериите, по които се преценява дали съдържанието на общите условия не обхваща порочни клаузи, нарушаващи принципа на равнопоставеността. По тези критерии клаузите са порочни, ако договорното условие е противно на задължителната добросъвестност, причинява значителна неравнопоставеност по отношение на една от страните с поетите договорно права и задължения и последният, трети критерий е - неравноправните условия да са в ущърб на потребителя. 
Именно тези правила са възпроизведени с минимални корекции в глава шеста на ЗЗП, като са отчетени и въведените с директивата критерии, определящи порочността на общите договорни условия. Независимо че директивата сочи кои клаузи са порочни, на преценката на всяка от държавите членки са оставени последиците, които следва да породят т.нар. “неравноправни клаузи”.
Както вече бе споменато, освен общата уредба на фигурата “общи условия”, българското законодателство съдържа и специална правна уредба на общите условия по конкретни договори, като за пример могат да бъдат посочени тези по застраховките. В този смисъл неразделна част от застрахователния договор са и общите и специалните застрахователни условия, съставляващи част от модела и процеса на сключване на застрахователния договор, който се регулира от общите правила на облигационното право - чл. 13 и 14 от Закона за задълженията и договорите, доколкото липсва специална уредба.
Безспорно застрахователният договор е един от масово сключваните договори, който се характеризира с обичайното при повечето видове застраховки предлагане на застрахования да попълни предварително изготвен от застрахователя формуляр, в който да даде отговори на писмено поставените от последния въпроси или предложение за сключване на застрахователен договор, респективно да го подпише. Предоставянето на офертата за сключване на застрахователен договор на застрахования пред-ставлява invitatio ad offerendum (покана за офериране, сравни с покана за водене на преговори - аргументирано от чл. 290, ал. 1 ТЗ). 
По него застрахователят обаче се явява акцептант, тъй като преди неговото волеизявление договорът не се смята за сключен, дори ако бъде платена застрахователната премия, по причина, че застрахователят преценява дали да сключи договора, едва след като се получи от кандидата за застраховане попълнен формуляр, съдържащ писмени отговори на поставените от него въпроси за обстоятелства, имащи съществено значение за естеството и размера на риска или писмено искане. Тази особеност се обяснява с факта, че именно застрахователят има интерес преди сключването на договора (т.е. преди приемането на предложението) да провери риска, който би поел да носи2
Застрахователните условия според новата регламентация се приемат от управителния орган на застрахователя - управителен съвет или съвет на директорите, и не подлежат на предварителен застрахователен надзор от страна на държавен орган - Комисията за финансов надзор.
Застрахователят разполага с няколко възможности да включи застрахователните условия в договора, като в застрахователната практика са познати два модела на сключване на договора - т.нар. “модел на офертата” и т.нар. “модел на полицата”.
“Моделът на офертата” предполага застрахователят да изпрати предварително на кандидата за застраховане застрахователните си условия, да го уведоми предварително за правата и задълженията и да му предостави цялата предварителна информация относно условията на бъдещия застрахователен договор. Кандидатът за застраховане, на базата на получената информация, взема решение дали да сключи съответния вид застраховка и изпраща подписаната от него оферта на застрахователя за сключване на застрахователния договор на основата на предложените от последния условия. Така договорът се смята за сключен с подписване на застрахователната полица, след като застрахователят приеме офертата на кандидата за застраховане. 
Тежестта на доказване на изпращането и получаването на необходимата информация пада върху застрахователя. Той не може да се освободи от своето информационно задължение, дори ако докаже, че кандидатът за застраховане изрично го е освободил от това задължение. Уговорките за неинформиране на потребителите са нищожни според чл. 3, ал. 1 от Закона за защита на потребителите.
Този модел у нас има приложение при сключване на застраховки по раздел I от приложение № 1 към Кодекса за застраховането, където съществува законово задължение за застрахователя да информира кандидата за застрахователни услуги, когато той е физическо лице. Застрахователят е длъжен да предостави на потребителя на застрахователни услуги общите условия по застраховката преди сключването на застрахователния договор. Когато по застраховката има изготвен въпросник, общите условия се дават заедно с него (аргумент от чл. 186, ал. 3 от Кодекса за застраховането).
“Моделът на полицата” се използва, когато застрахователят не изпълнява своето задължение за информиране на кандидата за застраховане и по-точно - задължението за предоставяне на потребителска информация, и не го запознава със застрахователните условия преди сключването на договора. Както вече се отбеляза, по нашето право такова задължение има само спрямо застраховките по раздел I от приложение № 1 към Кодекса за застраховането, без значение дали застрахованият е физическо или юридическо лице. 
Такова задължение той няма и при застраховане на големите рискове - чл. 185, ал. 4 от Кодекса за застраховането. Per argumentum a contrario то не съществува при преобладаващия брой застраховки и особено когато застрахованият няма качеството на физическо лице и поради това - не е потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите. 
При този модел общите условия на застрахователя, установени отнапред за сключването на определен вид застраховка, обвързват застрахования, ако са му били предадени при сключването на застрахователния договор и той е заявил писмено, че ги приема. Приетите от застрахования общи условия са неразделна част от застрахователния договор. При несъответствие между застрахователния договор и общите условия има сила уговореното в договора - чл. 186, ал. 1 от Кодекса за застраховането.
Следва да се уточни, че има разлика между общите условия като типизирани отнапред клаузи, както е в случая при застраховките, и нормативното посочване на основните групи въпроси, по които задължително следва да има уговорка между страните, какъвто е случаят с чл. 39, ал. 1 от Закона за концесиите. Едностранно определените клаузи от концендента с решението по чл. 39, ал. 1 от Закона за концесиите трябва да се включат в съдържанието на договора, но не съдържат подробни уговорки по всички въпроси. Те съставляват съдържание само на по-съществените от тях и в този смисъл не представляват общи условия. 
Интересна по отношение на общите условия е спецификата на концесионнния договор, който сам по себе си съдържа общите условия, при които концесионерът ще сключи сделки с трети лица при упражняване на концесионните си права. Също така при концесионния договор няма да намери приложение правилото на чл. 294 ТЗ, според което при несъответствие между уговореното и общите условия преимущество следва да има уговореното. Това се дължи на обстоятелството, че чл. 65 от Закона за концесиите изисква императивно в договора да бъдат възпроизведени изискванията от решението по чл. 39 от закона.
Сходно е и положението и при застрахователния договор. Член 184, ал. 3 от Кодекса за застраховането посочва какви реквизити трябва да съдържа застрахователният договор, като те са изрично и изчерпателно изброени, освен това са задължителна част от съдържанието на договора и по всеки един от тях страните трябва да са постигнали съгласие. Задължителните елементи от застрахователния договор са имената, съответно наименованията и адресите на страните, по които очевидно постигане на съгласие не се очаква; предмет на договора; покритите застрахователни рискове; срокът на договора, включително началото и краят на периода на застрахователното покритие; застрахователната сума или начинът на определянето й; застрахователната премия или начинът на определянето й, както и сроковете и редът за нейното плащане; размерът на самоучастието, ако това е уговорено между страните; имената и адресът на застрахователния посредник, ако договорът е сключен чрез посредник, а за застрахователните агенти - и номерът на легитимационния им документ; датата и мястото на сключване на договора; подписите на страните. Липсата на един от тези задължителни реквизити прави договора нищожен, защото означава, че страните не са постигнали съгласие по един от съществените елементи на договора.
Особености на нормативната регламентация се откриват и при общите условия в договорите между потребителите и енергийните предприятия (чл. 98, 150, 183 от Закона за енергетиката, както и в Наредбата за лицензиране на дейностите в енергетиката ). Следва да се подчертае, че в отклонение от общата уредба, тези общи условия - изготвени, оповестени и одобрени, влизат в сила и са задължителни за потребителите, независимо че последните не са ги потвърдили писмено, нито са извършили конклудентни действия, от които може да се съди за тяхното съгласие3. Може да се приеме, че в тази хипотеза е налице една законова презумпция за знание и съгласие, макар и да е твърде спорно в чий интерес е тя - в обществен интерес или главно в интерес на предприятието. 
По тази причина, “за да се защитят интересите на потребителите”, Законът за енергетиката и Наредбата за лицензиране на дейностите в енергетиката уреждат особена процедура за влизане в сила на общите условия. 
На първо място се изготвя проект за общи условия, в който според чл. 90 от Наредбата следва да се съдържат клаузи, регламентиращи качеството на снабдяването, реда за измерване и т.н., след което се оповестяват общите условия по подходящ начин, което ще рече - разгласяване на така изготвения проект до максимално широк кръг лица. 
Следващата стъпка е сезирането на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране със заявление за одобрение на общите условия на енергийното предприятие, последвано от одобрение или отказ от компетентния орган (които волеизявления по същество имат характера на административен акт), като изрично се предвижда възможността потребител да предяви възражение към тези общи условия и да предложи специални условия. 
Именно така предвидената процедура по “влизане в сила на общите условия” при режима на Закона за енергетиката и Наредбата за лицензиране на дейностите в енергетиката поставя въпроса дали изобщо тези клаузи имат договорен характер, или представляват общ административен акт или нормативен акт. Следва да се подкрепи разбирането за договорното естество на тези клаузи, тъй като те не са изготвени от властническия орган, а единствено подлежат на одобрение от такъв. Комисията не може да “издаде” служебно общите условия, а само да даде указания по тях, като тези указания могат да се обжалват пред съд.
Такова одобряване от държавен орган се открива и относно ползването на водоснабдителната и канализационната система и по-скоро - при сключване на договори с такъв предмет. Държавната комисия за енергийно и водно регулиране одобрява общите условия на договорите за предоставяне на ВиК услуги на потребителите, като по този начин в конкретния случай се дерогира чл. 8, ал. 1 от Наредба № 4 в частта, в която е предвидено, че общите условия могат да бъдат одобрени и “от собственика (собствениците) на водоснабдителните и канализационните системи... в изпълнение на концесионен договор”. 
В преходния период до влизане в сила на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги общите условия се одобряваха само от комисията. До одобряването от комисията на нови общи условия, действащите ВиК оператори осъществяваха дейността си по вече одобрените преди влизане в сила на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги, като Наредба № 4 не съдържаше изискване проектите за общи условия да бъдат разгласени предварително. Така, при буквалното тълкуване, проектите за общи условия можеха и да не бъдат предварително съгласувани с държавни органи и обсъждани с представители на обществеността, включително със сдружения на потребители.
Този законодателен подход търпи сериозни възражения, най-малкото защото по този начин се препятства превантивния административен контрол и се лишават потенциалните потребители от възможността за обсъждане и запознаване с условията. 
Парадоксално, но Законът за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги и Наредба № 4 не уреждат изчерпателно процедурата по одобряване на общите условия пред Комисията. В чл. 8 от Наредба № 4 е посочено, че общите условия трябва да съдържат: взаимните права и задължения на ВиК оператора и потребителите; реда за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на изразходваната вода и отведените отпадъчни води; отговорността при неизпълнение на задълженията; условията и реда за включване, прекъсване и прекратяване на водоподаването и/или отвеждането на отпадните води; реда за достъп до водомерите и за прекратяване на водоподаването. 
В този смисъл следва да се посочи, че сме изправени пред хипотеза, в която е налице нормативно задължително съдържание, по което следва да се постигне споразумение, като това съдържание е облечено във формата на общи условия. При това, въпреки че обхватът на общите условия е формулиран максимално широко, фактически и юридически извън него ще останат редица въпроси. 
Други примери за специална наредба на общите условия се съдържат в Закона за далекосъобщенията и в Закона за пощенските услуги, където са предвидени задължителни клаузи в съдържанието на общите условия. В тези хипотези обаче изглежда по-скоро да сме изправени, както вече бе посочено по-горе, пред нормативно задължително съдържание на договора, подобно на naturalia negotii.
С оглед на гореизложеното, логично възниква въпросът императивен или диспозитивен характер имат нормите, които уреждат общите условия? Някои автори4, изхождайки от съмнителното твърдение, че разпоредбите, уреждащи общи условия, са създадени в защита на обществения интерес, обосновават разбирането за техния императивен характер. Като допълнителен аргумент към императивния характер на нормите на чл. 16 ЗЗД и чл. 298 ТЗ се сочи и невъзможността да бъде уговорено отклонение от предвидения режим, уреждащ общите условия, например правилото, според което общите условия имат сила само ако тя писмено е потвърдила да бъде отменено от специални уговорки между страните. 
Допускането, че правилата, уреждащи общите условия, имат императивен характер, би следвало да се оспори освен с догматични аргументи, още и по причина на това, че води до неоправдано ограничаване на автономията на волята и на свободата на договаряне. Дори и да приеме широко разпространения подход за класифициране на нормите на императивни и диспозитивни с оглед било на интереса, който се защитава, било на възможността за отклонение от предписаното, то едва ли може да се обоснове, че разпоредбите на чл. 16 ЗЗД или пък тези на чл. 298 ТЗ са създадени в обществен интерес. Те са израз по-скоро на идеята за правната сигурност при гражданския обмен. 
Текстовете, даващи регламентация на общите условия, са насочени към защита интересите на страната в по-неизгодна позиция, към което е насочена например и възможността за индивидуализация на общите условия, в смисъла на специални уговорки, които ги дерогират. Нещо повече, едва ли е недопустимо да се уговори между страните предварително начин за приемане на общите условия, различен от този, направен в писмена форма. Това би било все едно при съществуването на изричната забрана на чл. 309 ТЗ за намаляване на неустойката поради прекомерност между търговци да им бъде отречено правото да се съгласят, че при определени условия между тях по конкретната сделка, неустойката ще подлежи на намаляване. Едва ли има основателни причини “императивното” според някои (а всъщност напълно диспозитивно) правило на чл. 16 ЗЗД да се преодолее със специални съгласувани уговорки между страните. 
Други автори обосновават императивния характер на нормите, регламентиращи общите условия, със заплахата за конкуренцията и интересите на потребителите, която фигурата на общите условия съставлява. На подобна аргументация следва да се възрази, че са в действие специални законови механизми, които преодоляват “несигурността” на общите условия в контекста на конкуренцията и проблемите на потребителското право, които механизми обаче едва ли придават императивност на едни диспозитивни правила, уреждащи общите условия.

II. Същност и характеристики на общите условия на договора

1. Възможните определения

Поради липсата на легална дефиниция за общите условия в българското законодателство, в опит за извеждане на същностните им особености, можем да се обърнем към параграф 1 на германския Закон за общите условия на сделките (ABGB) от 1976 г., където общите условия са определени като предварително формулирани договорни условия за множество договори, които едната договаряща страна предлага на другата договаряща страна при сключване на договора
В оптативното право на Принципите на европейското договорно право (PECL) се приема, че договорните клаузи, които не са били уговорени индивидуално, могат да бъдат използвани срещу страната, която не ги е знаела, само ако страната, която се позовава на тях, е предприела съответните мерки, за да насочи вниманието на другата страна към тях преди или по време на сключване на договора (аргументирано от чл. 2:104), като вниманието на страната не се смята да е надлежно насочено към клаузите само чрез препратката към тях в договорния документ, дори тя да го е подписала. 
По косвен път може да се изведе определение за общи условия и от т. 1 и 3 от Директива 93/13/ЕЕС, а именно:условия, съставени предварително, които не са самостоятелно договорени и потребителят не е имал възможност да повлияе на съдържанието им. Общите условия могат да се определят като клаузи, които не са уговорени индивидуално, подготвени са предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Същевременно научните определения на общите условия са разколебани между дефинирането им като клаузи с договорна или нормативна същност
Едва ли следва да се приемат аргументите в полза на нормативната теория, а именно, че те са едностранен акт на частен орган, притежаващ нормотворческа компетентност, най-малкото защото, за да станат част от договорното съдържание, за общите условия е необходимо приемане/споразумение, което от своя страна обосновава тяхната договорна същност, докато за да е налице нормотворческа компетентност, е необходима изрична законова делегация. Макар и абстрактно формулирани, общите условия нямат нормативен характер, дори и когато подлежат на административен контрол и са утвърдени от компетентен орган. По същество те са изявления на равнопоставени субекти - адресати на правната норма. Общите условия се съдържат в “предложението” - чл. 16, ал. 1 ЗЗД. Друг довод в полза на това, че нямат нормативен характер, е фактът, че общите условия могат да бъдат дерогирани от другите, наречени “индивидуални уговорки”, ако те им противоречат.
Напоследък се правят опити за възраждане на разбирането за квазинормативния характер на общите условия.

2. Характеристики на общите условия на договора

Наложени от масовото производство и масовия оборот на определени стоки, общите условия не са резултат от съгласуване между двете страни, тъй като те очертават рамката на онази част от договора, в която индивидуалният подход съобразно контрагента и условията на сделката няма място. Изхождайки от някои от характеристиките на общите условия, би могло да се стигне до единно понятие за тях.
На първо място,
 установяването на общи условия трябва да предшества сключването на договора при общи условия, тъй като като предварително формулирани договорни клаузи те са условия от съдържанието на много потенциални бъдещи предложения за сключване на договори. Като изключение е възможно последващо едностранно установяване на общи условия, които да се приложат към вече сключени договори и така да се промени съдържанието на отношението по взаимно съгласие.
Друг отличителен белег на общите условия е тяхното едностранно формулиране от едната страна и липса на съгласуваност между страните при изготвянето им, тъй като те се предлагат, за да се включат в договора, по правило без да се обсъждат. Затова и договорите при общи условия се наричат още и договори за присъединяване (contrats d’adhesion), тъй като на практика за другата страна свободата на договаряне е ограничена до избора да приеме или не.
На трето място, общите условия се отнасят до множество еднотипни договори и са абстрактно формулирани клаузи без съобразеност с конкретните признаци на предмета на договора, а по-скоро с видовите характеристики на договора, между които е и предметът на всички договори от съответния вид. 
Уместно някои автори отбелязват, че не е необходимо общите условия да обхващат цялото съдържание на договора или поне съществените му елементи. Това е така, тъй като общите условия са различни от задължителни клаузи, които следва да са включени в договора - т.нар. “нормативно установено съдържание на договора” (например по чл. 39 и 65 от Закона за концесиите). С оглед едностранното формулиране на общите условия е нужно да се подчертае, че те се различaват и от т. нар. “естествено съдържание на сделките” (naturalia negotii), тъй като то е част от договора, без оглед на това дали е, или не е било уговорено (conditio iuris). 
По-скоро може да се приеме, че обикновено общите условия са част от факултативното съдържание на договорите, тъй като установяват отклонение от диспозитивни правила или уреждат неуредени въпроси.

3. Предлагано определение

От така изложеното може да заключим, че общите условия за договаряне са предварително и едностранно формулирани клаузи, които се предлагат от техния автор при сключването на множество еднотипни договори с различни лица и стават задължителни само ако бъдат писмено приети. В този смисъл е удачно да се постави въпросът за вида на акта, с който се установяват общите условия и неговата форма.

III. Форма и разновидности на общите условия

1. Видно от законовите текстове в ЗЗД, изискването за форма е предвидено не за определянето и предлагането на общи условия, а единствено за тяхното приемане. Що се отнася до уредбата в ТЗ, в чл. 298, ал. 2 изискването за форма е предвидено за предлагането на общи условия, и то при сключването на формални сделки. 
Остава въпросът, има ли изискване за форма на предложението, съдържащо общите условия, при условие че писменото им приемане е задължително, тоест те непременно ли трябва да имат материален носител. 
С оглед на така изложената законова уредба следва да се приеме, че дори за неформалните договори важи изискването за писмена форма на предложението, съдържащо общи условия. Следвайки логиката, ако за приемането е необходима писмена форма, то твърде неубедителна е хипотезата, в която писмено се приемат устно формулирани общи условия. 
Нужно е, освен това, във всеки един момент да може по безспорен начин да се докаже съществуването на общите условия, които са били приети. Наред с другите свои функции, общите условия са предназначени за прилагане през един продължителен времеви период и инкорпорирани в съдържанието на множество договори с един и същ текст и смисъл, което безспорно налага нуждата от писменото им формулиране. Не на последно място записването на предварително определените общи условия дава възможност те да бъдат отграничени от индивидуално съгласуваните условия по конкретния договор.

2. От гледна точка на начина на обективиране в материален носител и съотношение с документа - договор, биха могли условно да бъдат обособени следните видове писмени общи условия:

  • общи условия, изписани на гърба на договора като документ, представляващи обособена, но неразделна част от договора;
  • общи условия, оформени като отделна брошура при договори с по-сложно съдържание;
  • общи условия, включени в текста на договора, подготвен едностранно и предложен на другата страна.

3. Начини за включване на общите условия в предложението за сключване на договора

Общите условия, подготвени като проект за договорно съдържание на масово сключвани договори от определен вид, следва да се включат като част от офертата, като това може да стане устно, писмено, изрично или мълчаливо.
Устното включване на общи условия в съответно предложение може да стане посредством препращане към предварително фиксирани общи условия в писмена форма. Съответно писменото включване на общите условия може да стане чрез изрична клауза в предложението, което е възможно при писмено предложение и писмено съставени общи условия. Устното и писменото препращане към общите условия, при които ще се сключи договорът, представлява изрично включване на същите в предложението и в съдържанието на договора.
От своя страна “мълчаливо” включване на общите условия в офертата е възможно в два случая. 
Първият случай е, когато общите условия са изложени на достъпни за всички контрагенти място и е изключено те да не знаят, че сключването на договора се предлага при общи условия. Така е например в хипотезите, в които в клона на банка са изложени общите условия по влогове и депозити. 
Същевременно мълчаливото включване на общи условия в предложението е недопустимо при банкови сделки, тъй като при сделки, за чиято валидност е предвидена писмена форма, установените от търговеца условия обвързват другата страна само ако са й били предадени при сключването. Това означава, че при банковите сделки е неприложим чл. 16, ал. 1 ЗЗД, според който (и при устно направено предложение, което включва общи условия) приемането е действително, ако съдържа писмено потвърждение на общите условия. Неприложими към тях са и разпоредбите на чл. 298, ал. 1, т. 1 и 2 ТЗ, според които установените отнапред от търговеца общи за сключваните от него сделки стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено, че ги приема, или когато е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги оспори незабавно.
Извън тези случаи, при неформалните търговски сделки е възможно мълчаливо приемане на общите условия, съдържащо се в неоспорването им.
Вторият случай на мълчаливо включване на общите условия в предложението е, когато общите условия, при които работи предприемачът, са общоизвестни или се считат за такива, защото са одобрени при получаването на разрешение за определена търговска дейност или са разгласени чрез каталози, диплянки и други такива. Последните, освен че имат рекламна функция, представляват и публична покана за предложение по смисъла на чл. 290, ал. 1 ТЗ. Такива условия се считат, че се формулират негласно в предложението за сключване на конкретния договор. 
Нужно е да се подчертае, че мълчаливото включване на общите условия в предложението за договаряне е възможно само при търговските сделки, където знанието им се презюмира. При гражданските договори при общи условия общите условия се включват винаги изрично в предложението за конкретния договор чрез устно или писмено позоваване на тях. Най-малкото защото писмено може да се потвърди само нещо, което е изрично включено в съдържанието на офертата.
Специално внимание следва да бъде обърнато на “разгласяването” на общите условия за ползване на сайтове, които са предварително определени правила от страна на доставчика на сайта, с които ползвателите му следва да се съобразяват, ако желаят да ползват информацията или услугите, които им се предлагат. Съставянето на общите условия от страна на доставчика на сайта обаче само по себе си не е достатъчно, за да проявят те своето действие спрямо потребителите. Нужно е съдържанието на установените общи условия да се доведе до знанието на третите лица, които биха желали да влязат в правоотношения с доставчика на сайта, като това се реализира посредством разгласяване и различните способи за осъществяването му.
Най-масово използваният способ за разгласяване на общите условия на сайтовете е чрез публикуването им в интернет. Като цяло в законодателството липсват изрични разпоредби по този въпрос, но е мислимо то да се приеме за уредено от търговския обичай, респективно да се почерпи от практиката на електронната търговия (аргументирано от чл. 288 ТЗ).
На следващо място, общите условия следва да са направени достъпни по начин, който не създава затруднения за потребителите да ги открият от сайта на доставчика. В практиката се приема общите условия да са достъпни от главната страница на сайта, з